В някакво странно състояние съм изпаднал тези дни. Отново размишлявам върху най-различни глупости, мъча се да философствам, гледам такъв тип филми и т.н. Но да караме подред.
Не съм писал от близо месец. Не поради друго, просто нямаше причина да го правя. Не съм изпитвал нужда. Естествено, случили са се някакви дребни неща, но нищо струващо си споменаването.
Днес беше хубав ден. Не започна по най-добрият начин де, трябваше да ставам сутринта да тичам, но си легнах твърде късно и просто съм бил труп. За сметка на това сънувах купища сънища. Странно е, нали? Хората все по-малко обръщат внимание на сънищата си. За повечето те са нещо незначимо, някои твърдят, че не сънуват, а всъщност просто не могат да си спомнят. Обществото и забързаният живот са причината за това. Обществото ти казва: "Не, няма да сънуваш, тези неща не са реални, нямаш право, няма смисъл." А защо? Bullshit. Защо да не мога да сънувам, защо да не отделям време и внимание на нещо, което ме вълнува от съвсем малък? Нека да си признаем - нищо не прави започването на деня ти по-добро от един вълшебен, цветен и ясен сън. Замисляли ли сте се (вие, които четете това в момента), че човек прекарва 1/3 от живота си в сън. Една шибана трета, по дяволите. Защо трябва да бъде пропилявана? Защо човек да не може да сънува всяка нощ, а да спи като пън и със събуждането си да започва поредният еднакъв ден като зомби на батерии или нещо такова? Вечерта просто си ляга и това е. Всичко наново. Естествено, има хора, които са щастливи, които не смятат, че всеки ден е еднакъв. Така е, не е еднакъв, но шибаният живот е толкова забързан и пълен с шитни, че не ти оставя въможност да сънуваш. Да мечтаеш, едва ли не. А защо? "Защото сънищата не са реални" - а вие пък откъде знаете кое е реално, да ви еба?
Гледах The Machinist преди няколко дни. Два пъти. Крисчън Бейл е велик актьор, наистина (нямам търпение да дойде юли). Толкова воля, да свалиш 30 кила за 4 месеца...но не това е важното в случая, а самият филм. Точно такива ги обичам - психо трилъри, които ти поднасят един огромен пъзел и ти пускат дребни парченца, малко по малко. Към края вече смяташ, че си го наредил докато не ти кажат, че редиш парченца за съвсем друг пъзел. И ти показват завършената картинка, а ти все още не можеш да се съвземеш от шока и не осъзнаваш напълно всичко. Та нашият Крис играе ролята на механик, който страда от инсомния (не може да спи от година), около 45 килограмов "човек" и продължава да отслабва. Във фабриката, която работи се случва инцидент, един работник едва не загива заради него. Нашият се оказва в средата на заговор срещу самия него, който е много по-голям отколкото предполага. Или само така си мисли? Не смятам да правя ревю, просто губи представа за реалността. Вчера гледах последният епизод на втория сезон на Хаус. В него любимецът на всички социопати като мен беше прострелян, след което имаше непрестанни халюцинации. Естествено, трябваше му известно време да го осъзнае. Целият епизод беше планиран и реализиран превъзходно, може би един от най-добрите в сериала. Пълен е с велики цитати. Например:
House: How can I tell what’s real and what’s not? Everything looks the same, sounds the same, tastes the same.
Jack: Seems like I’d be the last person you’d want to ask.
House: Why not? You’re obviously not here. I’m obviously not here, which means this is a creation of my mind, which means I’m really just asking my mind.
Jack: You’re talking to yourself, there’s a lot of unnecessary explanation.
House: Hey, I’m trying to work this out. That requires give and take, even in my own mind.
Jack: All right, what was the question?
House: How can I tell what’s real?
Jack: Does it matter?
House: That doesn’t sound like something I’d ask.
Jack: All right, your concern is that if you act in the real world based on information that’s not real, the results are impossible to foresee.
House: With you so far.
Jack: But information is incapable of harm in and of itself. Ideas are neither good nor bad, but merely as useful as what we do with it. Only actions can cause harm.
House: That sounds like me.
Jack: So you do nothing, you refrain from taking any actions. Continue to throw out your ideas as you always would, but if they’re based on faulty assumptions your team will point that out. They won’t do anything that could hurt him.
House: So I trust my team.
Тук се говори за един пациент, но идеята е ясна. Не можеш да си сигурен кое е реално и кое не. Особено ако често ползваш опиати. Въобще...нуждая се от дефиниция за реално.
Гледах и Мементо отново. Първия път не можах да го разбера напълно, сега ми беше по-лесно. Много неща в Машинистът са заимствани от този филм. Историята е малко по-различна, но както и да е. Fight Club е същата работа. Като по-малък смятах Матрицата просто за готина сай-фай екшън поредица. А тя всъщност е много повече, всички тези философски въпроси, които сега сам си задавам. Нереалната реалност, всичко. Сигурно ще гледам споманетатите заглавия отново.
Да се върнем на деня ми. Сънувах адски много неща. Повечето ги забравих. Но си спомням важните. Сънувах, че отново съм в Дупница. Сънувах, че пътувам. Сънувах, че свиря някаква супер яка песен на китарата. Сънувах, че се влюбвам. Беше хубаво. Когато се събудих веднага грабнах китарата и се опитах да изсвиря мелодията, но за съжаление се получи само началото. Опитах се да си спомня лицето на момичето, но самото чувство беше някак по-ясно.
Следобед отидох на кино. Гледах Iron Man. Гледаше ми се от няколко седмици, навсякъде четях супер позитивни неща за него и нямаше начин. Имах очаквания и те бяха оправдани. Е, повечето хора бяха преувеличили, сякаш този филм е някаква революция в киното. Не е така, просто едно наистина забавно изживяване и добра адаптация по комикс герой. Все пак, самите Марвел са го правили. Определено останах доволен.
Поседях за надписите на филма, защото знаех, че има готина бонус сцена след тях. Това, което ми направи впечатление е, че щом светнаха светлините и въпросните надписи започнаха да текат всички се изнизаха от залата за секунди. Аз слязох най-долу, седнах на първия ред, точно по средата и си зачаках сценката. Обърнах се назад, нямаше никой. Почувствах се странно, сякаш цялата зала е моя и дават този филм само за мен. Всъщност аз си бях доста вглъбен в него и през цялото време не ми правеха впечатление хората около мен, бях забравил, че са там. По това се познават добрите филми. Но си е друго наистина да виждаш, че няма никой друг при теб. Само мацката от киното, която седеше на изхода и не беше много на кеф от "нахалството" ми да чакам последните надписи. Ето това е тъпото. Колкото и готин да е даден филм хората автоматично си тръгват, веднага след края. А тези надписи не са сложени там без причина. Без хората в тях, то филмът не би бил реалност. И може да почакаш само 2-3 минути, да покажеш малко респект към тях. Хах...след Кловърфийлд примерно седях зяпнал няколко секунди в екрана, докато осъзная, че филмът вече е свършил. Не исках да свършва, исках да седя и да си гледам в екрана, атмосферата да не ме напуска, чувството да остане колкото се може по-дълго. Но не го направих...а там също има бонус сцена. Въобще...вие самите на колко филма сте оставали след надписите, замисляли ли сте се за тези неща? Може да звучи тъпо, но според мен не е. Какъв е смисълът да бързаш да излизаш от киносалона, сякаш "реалността" не може да почака 2-3 минути. Бтв усмихнах се на мацката и й казах "довиждане", тя ми измърмори едва-едва. Ами и да се сърди, аз съм си платил и имам пълното право да седя до края ^^
Пиша цялото това словоизлияние вече повече от час. На отворен прозорец, замръзнаха ми краката. Но кво да се прави...като ти дойде музата. Чувствам се добре вече. Ако не сте гледали филмите, които споменах дотук, поправете грешката си. Ей сега ще ги болдна :) Заслужават си.
