Дори не знам защо пиша това. Не съм в настроение да пиша. Просто се чудя с какво да си запълня времето. Отдавна не съм влизал в този блог, по едно време се канех да публикувам нещо, но в крайна сметка се отказах. Наистина се случиха много неща откакто последно генерирах мислите си в дигитален формат. Адски много. Въпросът е защо аз се чувствам до болка същия? Хората променят вътрешния си свят еквивалентно на промените във външния. Но аз не чувствам промяната. Чувствам се по същия начин, по който се чувствах вчера. Както и онзи ден. Както и миналата седмица. Както и миналия месец. Както и миналата година, когато натиснах последната "точка" тук.
Всъщност съм вдъхновен от един албум, който открих съвсем наскоро. Jane Doe на Converge. Албумът е малко специфичен, защото музиката е доста тежка, вокалите са трудно поносими на моменти и определено не би се харесал на всеки. Но това не го прави рандъм нойз в никакъв случай. Не, това е албум, който е предназначен за тренираното мъжко ухо. Подчертавам мъжко, не за друго, а защото тематиката е повече от ясна. Всеки си има своята Джейн Доу. Дали я е намерил, дали я е загубил, дали все още я търси - тя винаги е там. Албумът е личен, но всеки, който е изпитал агонизиращата болка на любовта може да свърже себе си с него. Това, което ме грабна е взривоопасната смес от емоции и състояния - безмилостната въртележка, през която човек преминава след всяка една раздяла. Ярост, гняв, тъга, отрицание, депресия, апатия, (фалшива) надежда. Познати до болка на всеки, който е обичал и е загубил тази любов по една или друга причина. Познати на всеки, който си спомня уханието на парфюма й, сочните й устни, меката й коса, топлината на тялото й. Всичко е там. Чувстваш се смазан от тези емоции, което е най-добре пресъздадено в едноименната песен, която се явява и кулминацията на това творение. Когато знаеш, че я няма и че ти си безсилен пред съдбата си. Когато знаеш, че ще дойде друга, но тя ще бъде поредният заместител.
В целият процес лутането наляво-надясно е олицетворението на фалшивата надежда. Търсенето и намирането. Този път е истинската. Този път е ТЯ. Но не е. Сякаш някой прорязва наново старите ти рани и ги поръсва със сол. Сякаш някой изсмуква последният ти дъх, последната капка живот. Захвърлен в океан от мъка и страдания, залива те вълна след вълна, не можеш да се покажеш на повърхността. Малко, по малко потъваш и в крайна сметка удряш дъното. И после...тишина.
Не си мъртъв ти. Мъртва е тя. Онази част от нея, която толкова дълго е живяла в теб. Която всеки ден е изцеждала силите ти и желанието ти за живот. Която не е спирала да обитава мислите ти и винаги е изскачала в съзнанието ти преди да заспиш. Не е ли ТЯ просто един сън? Един идеал, който създаваме в главите си и никога не успяваме да реализираме? Не е ли тя просто една илюзия?
Будиш се, пречистен и свеж. И започваш да търсиш отново.
Stop. Rewind.
Аз продължавам да търся своята Jane Doe.
